Не на училище

На това се учим по-скоро в двора, но не и в класните стаи. Никой не ни учи, че да обичаш, означава да приемеш другия такъв, какъвто е. Без да се опитваш да го моделираш като пластилин по твой вкус. Без изисквания и без очаквания. Когато обичаш някого, ти просто го обичаш. Безусловно. Точно такъв. И това те прави щастлив.

Когато сме на училище то ни учи да разчитаме на учители и родители да ни пазят и да ни казват как да постъпваме, когато не знаем или не можем. Това ни отнема от уменията за самозащита и оцеляване – "Защото така!", защото има ред и дисциплина.

Все чуваш - Виж, другите, погледни сестра си и брат си, знаеш ли аз какъв бях на твоите години?!"

В определен етап или момент от живота си всеки се чувства слаб и в това няма нищо срамно. Това е част от човешката ни същност. За да се почувстваш истински силен, трябва да можеш да бъдеш и уязвим. Като еделвайс в човешка ръка на върха на планината. Като тежко ранен гладиатор. Като майка до леглото на болното си дете.

Е, точно на това, изобщо не ни учи. Даже ни забранява. Чудат или не, странен или не, гений или семпло усмихнато момиче със скъсани чорапогащи точно днес на стола до чина… и веднага притеснения, ако някой ме види, какво ще си помисли за мен? Да, аз съм такава и имам желание да ставам все по-добра, но по моя си начин, запазвайки себе си…

Да се извиняваме когато трябва – да, но да прощаваме – едва ли. А прошката е онова велико чувство на лекота и душевна хармония, което ни свързва с родители, приятели и колеги, когато има неразбирателство или дисбаланс помежду ни. И ни кара да се чувстваме свободни от терзания.

Ехх, а колко хубав и безкрайно полезен би бил този "учебен предмет". Колко приятно и лесно бихме могли да общуваме и с родителите и с децата си, ако го имаше в училище. И колко безпристрастни и истински биха били оценките в живота ни по-късно, вече като истински родители.

А, винаги бързаме и все тичаме като луди за следващия. Не ни учи да живеем тук и сега. Учи ни да мислим за утре: "За утре домашното е… утре контролно… ". Едва първият учебен час е - 8.00, а вече вниманието ни е насочено за утре. А днешната усмивка? А днешната победа?

Да успех и то безспорен е да си първи на олимпиадата по математика. Но истинският успех са приятелите, радостта от споделянето с тях, която ни носят, подкрепата в моменти на изпитания, забавните моменти, превърнали се в любими спомени.

Двойката като оценка получена в училище е възможност следващият път да го направим по-добре от всички. Да, от своите грешки се учим, по рядко от чуждите, защото не знаем кое ги е накарало да сгрешат. Да, днес не знаеш и не си подготвен. Но утре?! Утре може да си най-добрият, просто си научаваш урока… и вече знаеш, че 2 е само цифра.

Понякога толкова се вманиачаваме в цифрата 6 в бележника, че все едно гониш покемон и забравяш за реалния свят. А къде остава умението да общуваш и да създаваш приятелства, да помагаш, да се забавляваш да развиваш лидерски умения и харизма – толкова важни за успеха в живота.

Оценките в училище и в живота носят одобрение, не признание. А ако нямаме одобрение, ако сбъркаме малко, можем да получим неудовлетворение, разочарование и дори тъга. Защо вече никой не ни гледа с обожание и не ни сочи за пример? А щастието е нещо съвсем друго. Шестиците в училище не носят щастие в живота.

Истинските победители се раждат в битка. В среща очи в очи с предизвикателството. С постоянство и търпение, с верни приятели. С лидерски качества и ораторски умения. Със смелост и достойнство. И разбира се, с мисия и вяра в доброто.