Помощ, имам три деца! Театрален дневник

Анелия Узунова


Снощи отидохме на театър цялото семейство. На пиесата "Помощ, имам две деца. Дневникът на един баща" - очаквахме да е смешна и да не ни направят забележка, ако нашите три деца се окажат неподготвени за обстановката и не дотам тихи. И в двете се оказахме повече от прави. Пиесата - моно спектакъл, one man show или stand up comedy - както искате я наречете, беше представена в бар обстановка в Студио 5 в НДК, досега не бях ходила там. Това предполагаше възможност да се яде и да се пие, което много улесняваше и в същото време затрудняваше посещението с деца. Защото те не само ядяха "пицети" - попрепечени курабийки с по едно парче кашкавал отгоре, пиеха натурални сокове, но и се караха за моя горещ шоколад, забучваха си в него сламките от соковете и после капеха навсякъде с тях. Но това - после.

В началото... Обадих се по телефона за резервация и да попитам колко струват детските билети. Отговориха ми - и за децата, и за възрастните билетите са по 10 лв. Аз реших да не правя резервация и да помисля, дали да дадем 50 лв. накуп при положение, че не знаем дали децата ще издържат до края. Тогава момичето отсреща попита някой - и се поправи - за голямото дете - цял билет, малките - без билет.
Като пристигнахме пред НДК влязохме в билетния център. За нещастие точно снощи се откриваше Киномания и на 5 опашки по 20 човека чакаха за билети. Включително Ути Бъчваров по къси панталони и къс ръкав. Някои не си купуваха билети само за тази вечер, а си носеха програмата с подчертани заглавия и си пазаруваха пропуски за различни заглавия от фестивала, други много бавно си избираха местата за концерти и прочие представления. Впечатлението беше, че касите просто не работят.
С Пламен се подредихме на две различни опашки, за да избегнем каръшкия момент съседната опашка да върви много по-бързо от тази, на която си се наредил. Между другото филмът, за който чакаха всички, беше "Каръци". Когато стигнах до моята каса след 15 минути - това беше каса на easy-pay, явно преквалифицирана в място за продажба на билети, заради навалицата - ми казаха:
- "А, тук не продаваме билети за нищо друго, само за "Каръци"! А вие за какво сте? 

- За "Помощ, имам две деца"

- Подредете се на друга каса!
...
Отивам много ядосана на опашката на Пламен и благодаря на себе си, че настоях да чакаме на различни места. След още 15 минути висене, през което децата играха на криеница, използвайки един афиш, а аз отскочих да напазарувам от автомат води, вафли, солети и бисквити, ни дойде редът. Пламен ми звъни, защото не знаел името на спектакъла, аз тичам с риск да изпусна всичките си покупка. Децата плачат покрай баща си, че майка им се е загубила, че са гладни, жадни, уморени и им е скучно. Стигам точно в секундата, когато идва нашият ред... казвам името на представлението, и!
- Тук не продаваме билети за Студио 5 - отидете на място!
- Но ваша колежка ми каза да чакаме тук?
- ?!? ...Коя колежка?
....
Стигаме в Студио 5, коeто е точно от другата страна на НДК, бързаме и се ядосваме, че сме изпуснали началото, минава ми през ума направо да си тръгнем. Децата ядат "боклуци", пият вода и са щастливи. /Взехме ги от детската градина и нямаше време да ги нахраним по пътя.
Откриваме, че мястото е доброжелателно - бар обстановка с маси, столове, дивани и още няколко семейства с деца по-малки и от нашите. На входа не ни взимат пари дори за баткото. Билети само за възрастните! А и ни подаряват една книжка - на авторката на спектакъла и съпруга на актьора. Доволни сме. Настаняваме се.
Театърът наистина е много смешен, много точно повтарящ нашите отрицателни емоции в комедиен план в състоянието да не разполагаш със себе си, подчинен на децата си. Разсмиваме се и нещата потръгват. Но другите деца, които са наблизо - 4 малки момиченца - на по 1 и 2 годинки - започват да издават бебешки звуци, да си пеят, да си мрънкат, да бръмчат с устни, някои сучат отвреме навреме от майките си или от шишетата, но това е за кратко.
Актьорът се поти и чувствам колко е трудно да кара по текста в този момент. Бръмчащите и мрънкащи момиченца са точно срещу него и той улавя един от техните звуци и го вкарва в монолога си - говори точно за това, как му пречат неговите собствени деца да посвири малко на китара, да се изкъпе, да прави секс дори веднъж на хиляда години, да се храни и да живее нормално, а сега се намериха и куп чужди деца, които му пречат да се изкаже, и той нищо не може да направи. Това драстично усилва драматизма на комедията и цялата публиката изтръпва в полюсни емоции. Чувствам се неудобно. Но още повече се чувствам така, когато пристигат нашите поръчки /има активна сервитьорка/ и нашите деца се включват в колективното пречене на спектакъла. Говорят не много тихо, карат се за моята чаша шоколад.
Големият разбира много добре комизма на пиесата, разбира, че става дума за нас и се забавлява, но за малките това, което се случва на сцената, е напълно безинтересно. Някакъв чичко си говори сам... Тръгват пак да играят на криеница. Сбутвам ги в един ъгъл на заведението. После 3-годишният Адриан иска да се качи на един бар стол. Седи там известно време, докато свикне с височината, после се изправя и разперва ръце като Кейт Уинслет на Титаник. Добре, че сме до една колона и не се откроява сред публиката. Аз се чудя да го държа ли, да го свалям ли, на Ели ли да обяснявам, да не блъска хората, докато се опитва да последва примера му. Тя също си намира висок стол и се качва на него. Струва ми се, че иска да го използва, за да потанцува на хората. Чувства се като на сцена самата тя. Но все пак си остава седнала.
Шоуто е към своя край. Актьорът се справи геройски с текста и всичко - той всъщност наистина разказва донякъде своята история - нали жена му я е писала за техните две деца, така че беше разбиращ и чудесен. Не спря представлението и не ни помоли да се държим прилично или да напуснем. Дори може да ни покани да му играем мизансцен другия път. Ще сме прекрасна илюстрация на текста.
Не чух доста от шегите и основните моменти, но пък бях доволна като цяло, че горе-долу първият ни опит да отидем заедно на театър, не беше съвсем безуспешен и издържахме до края.
Спектакълът си заслужава да се види. Беше част от седмицата на бащата - някаква американска приумица, в която обаче няма нищо лошо. Наистина някои бащи бяха дошли сами - но с по едно. Защо да няма Ден на Бащата и Седмица на бащата, щом има Осми март?!
"Помощ, имам две деца" не се препоръчва на двойки, които планират да имат деца, защото разкрива в цялата му тежест положението да отглеждаш малчугани и може да обезкуражи и най-големите мечтатели. 
Но за нас - обръгнали на бездушието на света, който не ни идва на помощ, колкото и да викаме "Помощ, имам три деца!" - постановката ни се стори просто песен!
Много забавна, представена на много хубаво място, интересна и за деца /над 8-9 години/. Препоръчвам! Отидете и се посмейте!

Помощ, имам три деца! Театрален дневник



многокамерни поликарбонатни плоскости  многокамерни поликарбонатни плоскости